Представям Ви кратък музикален анализ на музикална творба (Симфония № 40 в сол-минор, В. А. Моцарт). Не е нужно да се стъписвате, когато имате такава задача, поставена Ви от преподавател – то е като литературен анализ, но тук на дневен ред са нотите, вместо думите.

Симфония[1] № 40 е най-популярната от всички Моцартови симфонии. Наричат я „вертеровска“, защото и тя, както и „Страданията на младия Вертер“ на Гьоте, се ражда в идейната атмосфера на периода „бурни устреми“ с неговата повишена емоционалност, с подема на чувствата, на душевните пориви и драматични страсти. Тази симфония е най-непосредствената, най-открито емоционалната, лирично задушевна и драматична. Доближава се до „Недовършена симфония“ на Шуберт и до известна степен предвещава романтичния симфонизъм.

Всяко музикално произведение е наситено със съдържание, което отразява разнообразни човешки идеи, мисли, чувства и преживявания. Съдържанието на музикалното произведение се изразява в определена  форма. Важно условие за неговата художественост е единството между формата и съдържанието.

В широк смисъл под музикална форма се разбира съвкупността от музикално-изразните средства: мелодия, хармония, ритъм, метрум, динамика и други.

В по-тесен смисъл понятието музикална форма означава композиционната структура на музикалното произведение, т.е. съотношението между частите му.

В Симфония № 40 се проявява единството на цикъла. И по идейно съдържание, и в конструктивно отношение между първата част и финала има много общо – така от първата част, сякаш се прехвърля мост към финала.

/Чуйте Score Reading Practice: Mozart’s Symphony No. 40 in G Minor, 1st Movement/

Развитието на първата част се основава на противопоставянето на двете контрастни теми в експозицията: развълнувана, тревожна и пееща главна тема и по-спокойна, изящна, изискана втора тема. Началото на разработката е изразително: умаленият септакорд и последователното низходящо движение на терците веднага водят към фа-диез минор (твърде далечна тоналност от сол-минор). В тази тоналност започва разработката на главната тема. Резкият тонален конфликт влече след себе си непрекъснато и често модулиране, предизвикано то стремежа за връщане към изходната тоналност. Тоналната неустойчивост, използването на похвати от полифоничното развитие и мотивно разчленяване  – служат като средство за драматизация на музикалната тъкан.

/Чуйте Mozart. Sinfonía nº 40 Kv 550. II-Andante. Partitura e Interpretación/

Втората част на симфонията (Анданте) е написана в сонатна форма[2]. Главната и основната тема тук не са много контрастни – отличават се със светла, ясна и спокойна лирика; обединени са от характерно ритмично-интонационно ядро – тридесет и вторини. Ядрото доминира в прехода и получава интензивно драматично развитие в разработката.

/Чуйте Mozart. Sinfonía nº 40 Kv. 550 en Sol menor III-Menuetto. Partitura y Audición/

Третата част  (Менует) е лишена от изявена танцовост – с изключение на контрастното мажорно трио. Характерно за менуета е, че основните, крайните му дялове са наситени с драматизъм благодарение на интензивното и напрегнато развитие на темата чрез мотивно разченяване, прилагане на имитационно-полифонични похвати, хроматизиране на средните гласове в заключителните тонове.

/Чуйте Mozart. Sinfonía nº 40 Kv. 550 en Sol menor IV-Allegro Assai. Partitura y Aud/

Финалът – четвъртата част, достойно завършва цикъла, като се свързва в основните си конструктивни особености с първата част на симфонията. Разлика от първата част: в главната тема на финала (написан също в сонатна форма) има вътрешен контраст, придаващ й драматичен напрегнат характер за разлика от меката задушевна лирика на главната тема в първата част.

Между крайните части на симфонията има много общо: еднакво противопоставяне на главните теми и преходите от една страна, и вторите теми, от друга; аналогични в интонационен облик втори теми; родствени заключения на експозициите. Разработките започват почти еднакво.

Моцарт работи едновременно върху оперни и инструментални произведения, а това обуславя взаимно влияние между тях – едните се обогатяват със симфонично развитие, а другите  – с напевност. Например: вътрешното родство между главната тема в първата част на Сол-минорната симфония и арията на Керубино – „Аз вече не зная къде съм“; близостта на арията с портрета на Тамино от „Вълшебната флейта“ с темата на втората част от симфонията.

Симфония в сол-минор поразява с майсторство и съвършенство на формата, с което Моцарт остава завинаги в сърцата на слушателите.

/Чуйте MOZART Symphony No 40 in G minor KV550 LEONARD BERNSTEIN/

[1] Симфония – голяма музикална творба, която се изпълнява от симфоничен оркестър и има 4 части. По строеж частите на симфонията са близки до сонатата. Майстори на симфонията са виенските класици, Брамс, Чайковски и други.

[2] Сонатната форма е най-съвършената музикална форма. В сонатна форма са написани първите части на цикличните музикални произведения: сонати, симфонии, увертюри… Тя е изградена от съпоставянето на две контрастиращи по характер теми и се състои от 3 големи дяла: изложение (ескпозиция), разработка и повторение (реприза).  В експозицията се излагат двете теми. Ако главната тема има героично-драматичен характер, втората е обикновено лирична. Когато главната тема е в мажорна тоналност, в повечето случай страничната се явява в нейната доминанта. Ако главната тема е в минор, страничната се явява в нейната паралелна тоналност. В разработката става развитието на темите. Репризата представлява възвръщане към основните теми. Главната тема се явява обикновено в главната тоналност, а страничната – също в главната или в нейната едноименна. След репризата обикновено следва кода. Сонатната форма в класическия си вид се явява в творчеството на Хайдн, Моцарт и Бетховен.