„Във всяка работа трябва да се знае историята на нейното развитие“

Максим Горки

Историята на вокалното изкуство води началото си от далечни времена. Художественото пеене е съществувало още от преди нашата ера в Египет, Мала Азия, Древна Гърция. Да не умееш да пееш е било също така срамно, както да не умееш да четеш…

Например са определяли точното място на различните тонове – до се образува в белите дробове, ре в основата на гърлото, ми в неговия връх, фа в небцето, сол в езика и зъбите, ла на устните. „Гласът трябва да бъде голям, за да се чува надалеч, нежен – за да се хареса на слушателите, ясен (светъл) за да изпълни ушите.“

В 16-ти и особено през 17-ти век в музикалната история се е обогатила с редица интересни съчинения, в които наред с общите разсъждения за музиката се цитират изказвания за техниката на художественото пеене, правят се опити за научна обосноваване на процеса на гласообразуване и се появяват първите изложения за методите на обучения при художественото пеене.

Ето и най-значителните изказвания на бележити вокални педагози и певци, някои от тях актуални и до днес.

„Гърлото, езикът и небцето и накрая белите дробове служат за естествени, създадени от природата производители на звука. Тези части, приведени в действие от волята пораждат звука, от звука се пораждат говорът или пеенето“ (Джузефо Царлино, музикален теоретик от венецианската школа).

„Звукът трябва да бъде безпогрешен не само интонационно, но така също и по отношение на тембъра – по целия диапазон. А при изпълнение на соло, се препоръчва да се избира такава тоналност, която е най-удобна за певеца“ (Джулио Качини, тенор, композитор, италианец).

Пиетро Този (1647-1727), певец и преподавател от болонската школа: „Скулптурът, поетът, художникът могат да сгрешат, но певецът, веднъж направил грешка, тя не може да бъде поправена“. „Смелостта е първото условие за щастие и става заслуга на певеца, а стеснителният певец е нещастен, както е нещастен и прахосникът с бедността си…“. „Изобретателният певец, макар и да е посредствен, заслужава по-голямо уважение, отколкото изкусният вокалист, но без собствено въображение…“. „А онзи, който се възгордява от първите аплодисменти, без да вникне в тяхтната причина – случайно ли произлизат, или от ласкателства, той е безумен… Критиката на искрените приятели учи много, но суровата критика на враговете е още по-полезна!“. „… Певецът не трябва да подражава, защото да се подражава е характерно на ученика, а да се създава е присъщо на майстора.“

„…Няма общи правила за отваряне добре на устата и че те не могат да се приложат еднакво към всички индивиди, понеже природата не е надарила всички с еднакъв отвор на устата“. (Манчини, 18-ти век, професор по пеене). „Старайте се никога да не бъдете свенливи, боязливи и слаби, когато излизате пред публика… публиката обича приятното пеене, породено от веселост и оживление…“.

„Изразителността – това е душата на пеенето… Недопустими са дългите упражнения в течение на няколко часа без прекъсване. Сутрин упражненията трябва да се водят съвсем предпазливо и само на средните тонове, след това в продължение на половин час – на долните тонове и само в края на упражнението да се примине към високите тонове…“ (Хенрих-Фердинанд Манщайн, 1806-1872).

Мануел Гарсия – баща и син (19-ти век) препоръчват: гръдно диафрагмено дишане, твърда атака на звука, закръгляне и закриване на тоновете в средния и високия регистър, „кръстосване“ на регистрите… Те разработват красификацията за разделянето на обработените женски (контраалт, мецосопран и сопран) и мъжки (бас, баритон, тенор, контраалтино) гласове. „Не можеш да станеш изкусен певец, ако не си овладял изкуството да управляваш дишането си… За да вдишвате леко, дръжте главата право, разгърнете плещите назад без изопване, гърдите – свободно; отпуснете диафрагмата без тласъци и повдигнете гърдите със спокойно движение…“.

„…Най-прочутите певци същевременно са били и най-прилежните“ (Франческо Ламперти, италианска школа, 19-ти век)

Лили Леман, 1848-1929 г., оперна певица, Берлинска школа. Нейна е известната фигура за гласовите усещания на сопрана и тенора в гръдния и главов регистър.

Едва ли има човек, занимавал се с пеене да не е чувал за знаменития тенор Енрико Карузо (1873-1921). В продължение на половин век е олицетворение на новата италианска певческа школа. „…Всъщност певецът трябва да води много скромен живот и да се задоволява с най-малкото… Никога не ям много преди спектакъл, защото не мога да направя дълбоко вдишване… А уискито  раздразва нежните гласови връзки… и тогава прощавай прекрасно високо до… Кокошката (разбирай певческият апарат), която ще носи златни яйца, трябва грижливо да се пази…“ Карузо отделя изключително внимание на ритъма и темпото, значението на дикцията, знаенето на езици, предпазните мерки при пеенето, задкулисната треска, суеверието на певците, сценичното майсторство.

„Който иска да пее, трябва да бъде добре, трябва да бъде добър човек, с отзивчиво и любящо сърце“ – съвет на майката на великия тенор Бениамино Джили,  1890-1957. Измежду неговите 25 заповеди за певци, четем: „… За да вземете добре високия тон, повдигнете бузите и покажете зъбите… Колкото тонът е по-висок, толкова повече трябва да го атакувате с тласък на диафрагмата… Носът на певеца е неговия истински рупор…“

Това са някои от заръките на старите майстори. Намерихте ли нещо за себе си?

Следва: Уитни Хюстън и Марая Кери – въпроси и отговори 

https://lilimuzic.com/уитни-хюстън-и-марая-кери/