В предишните теми прочетохте за: правилната стойка, хигиената на гласа, певческото дишане, регистрите на гласовете, видовете певчески гласове, устройството на гласовия и слуховия апарат. Убедихте се, че пеенето не е лесна работа, има свои тънкости, а удовлетворителен резултат се получава след многогодишен труд. Ето още някои характерни особености за получаване на добър вокал.
Звукообразуването е способността или изкуството да се произвеждат тонове с определена височина и тембър при пеенето и свиренето.
Правилното образуване на певческия тон често представлява голяма трудност. Необходимо е да се научим да го призвеждаме леко, естествено, сякаш без усилие. Много е важно тонът да се атакува без да докосваме друг тон – под или над него (да не се получава приплъзване), да го произведем изведнъж.
Атака на тона
Преминаването от състояние на дишане към състояние на звукопроизвеждане наричаме атака на звука. Именно първият момент на звукообразуването е атаката при встъпването в тона. Различаваме три типа атака на тона – твърда, мека и предихателна, според мястото на атакуване.
Твърда атака се получава, когато гласилките, плътно прилепени една до друга, под напора на въздушната струя изведнъж се раздвижват. Тогава в началото на вокала се образува т.нар. гласилкова експлозия. Певецът усеща атака в областта на ларинкса. Тонът в този му вид обикновено е форсиран, отива навътре и има гърлен оттенък.
Мека атака се получава, когато гласилките отначало са допрени леко една до друга и постепенно се притискат и раздвижват. Меката атака се извършва заедно със започването на звука. Тя е основна за певеца – звукът е качествен, интонацията е прецизна, тембърът е най-добър.
Предихателната атака се получава, когато издишването започва преди гласните връзки да са се съединили (често се чува шум от издишването и съгласната х). Тази атака е придружена с разходването на много въздух, а тонът е неясен.
Атаката на тона е от изключително значение за звукообразуването, т.к. определя цялото по-нанатъшно звучене. Следователно: спокойно вдишване, лека усмивка, лека атака на тона, без форсиране и … се получава чист, плътен и равен тон.
Дикция
Дикция е произнасянето на думите, сричките и отделните звукове при пеенето. Правилната и ясна дикция е предпоставка за художественото вокално изпълнение и е най-важното средство за разкриване на музикалния образ. Пеенето е неразривно свързано със словото.
Затова вокалният педагог отделя много време за трениране на артикулационния апарат у певеца. Гласните са закръглени, а съгласните се произнасят ясно, отчетливо (особено двойните съгласни).
Една от най-често срещаните грешки е певецът да пее с издадена напред долна челюст. Освен че звукът звучи гърлено, певецът не може да изгради правилна музикална фраза. Трябва да се избягва и т.нар. рибешка уста при пееенето, т.к. тя затруднява артикулацията.
Често при високите тонове говорните форманти отстъпват на певческите, поради това и устата се отваря значително повече. Обученият певец изравнява тембъра по целия диапазон – гласните звучат еднакво и равно, а съгласните се чуват отчетливо.
Много важно е за разбираемостта на вокалната реч е прозодията. Музикалната прозодия е съвкупност от правила за съчетаване на думите от словесния текст с тоновете от мелодията. Според класическата музикална теория прозодиите са основа на съвпадането на силните метрични времена от мелодията с акцентуваните срички от текста. Когато в дадено произведение на вокалната музика акцентите на някои думи не съвпадат с тези на мелодията, се казва, че неговата прозодия е неправилна. (В българската народна музика прозодията е изградена на други принципи и в този смисъл тя е нарушена.)
Правилното фразиране и динамиката са едни от най-важните способи за изразително изпълнение.
Интониране
Интонирането е възпроизвеждане на тоновете при музикалното изпълнение от гледна точка на тяхната височина. Неточното интониране се дължи както на недостътъчен музикален слух, така и на неправилно гласообразуване.
Често недостатъчната музикалност се преодолява в процеса на обучение, затова е необходимо работата върху гласовата постановка да се извършва само с вокален педагог. Именно непрекъснатия слухов контрол ще има резултат за изграждане на точно интониране у певеца.
Филиране на тона
Филирането на звука/тона е елемент от вокалната техника, похват при пеенето, при който един тон започнат тихо, постепенно се усилва до определен предел и отново утихва до едва доловима звучност.
Упражненията за филиране на тона помагат за красотата на гласа, за развитието на чисто интонация, за укрепване на дишането.
Вибрато
Вибратото е начин на инструментално или вокално изпълнение, при което се постига леко, вълнообразно колебание на тоновата височина, без да се излиза от границите на точността. Вибратото придава особена окраска на тона. То е един от основните похвати на певческата школа, придавайки красота на звука, напевност, емоционалност. Вибратото е естествено свойство на звука, но то може и да се развива, да се владее.
Вибратото е в зависимост от честотата на амплитудата на колебанието на тона. Често се срещат различни видове неправилно вибрато като: люлеене (когато колебанията са редки), блеене (когато трептенията са чести), прав тон (когато амплитудата клони към нула), клатене (тремоло). Не е нито правилно, нито естетично да клатим цялото тяло или част от него, за да получим така желаното вибрато. Посредством контрола над издишването на въздуха от тялото се постига пълноценно, красиво вибрато.
При различните музикални стилове и националности вибратото има характерни особености. Често темпото и текстът подсказват кое е най-подходящото вибрато. Способността да се контролира скоростта на вибратото е мерило за отличаване на добрия певец.
Микрофонът – приятел или враг
След като певецът е придобил необходимите певчески умения, идва ред и на микрофонната техника.
Изучаването на похватите при пеене с микрофон, често се пренебрегват, в резултат, на което се получава лошо изпълнение пред публика или студио, въпреки добрите гласови възможности на певеца и отлично подготвен песенен материал.
Първото условие за добро изпълнение е певецът да свикне да чува гласа си през микрофона. Следва правилното определяне на разстоянието между звука и микрофона. Опирането на микрофона до устните, прекаленото отдалечаване на микрофона от устните, „тактуването” с пръстите по микрофона, шумно поемане на въздух, и т.н. са все приьоми, които не помагат на изпълнението. Често при произнасяне на някои съгласни като „п” или „с” се чува пукане или съскане. В този смисъл, микрофонът следва да се държи на разумно разстояние от устните и леко встрани.
И не на последно място – няма универсален микрофон за всеки глас, предвид различните им честотни характеристики и насоченост. А нуждата от качествена музикална апаратура е неоспорим факт.
Следва: Вокални техники – белканто, белтинг и т.н.