ВТОРАТА ВИЕНСКА ШКОЛА: АРНОЛД ШЬОНБЕРГ, АНТОН ВЕБЕРН И АЛБАН БЕРГ

 В началото на ХХ век много композитори изгубват  контакта си с публиката. Дали защото не искат  да спазват традиционалните форми на изкуството, или просто решават да експериментират с нови звукови възможности, или решават да обновят музиката?

Експресионизмът  е течение в европейското изкуство от началото на ХХ век. Характерно за него е, че формите се създават от субективни реакции спрямо наблюдаваната реалност, липсва реализмът и пропорциите, а формата и цветът са деформирани. Експресионизмът в музиката се развива главно в Германия и Австрия.

Хармоничната система на Хайдн и Моцарт, която е ориентирана към  здравите връзки на тризвучието в определена тоналност, към каденците и към взаимоотношенията между тоналностите, е разширена през ХІХ век. Арнолд Шьонберг (1874 – 1951) обяснява това по следния начин: „През последните 100 години разбирането за хармония се промени неимоверно, поради развитието на хроматиката. Представата, че един единствен фундамент, основния тон, определя конструкцията на акордите и регулира тяхното подреждане, т.е.  понятието за тоналността – трябваше да се развие най-напред като понятие за разширена тоналност. Твърде скоро се постави под съмнение въпросът дали един такъв основен тон е все още център, към който трябваше да се отнесе всяка хармония и всяко хармонично последование. По-нататък стана съмнително и дали една тоника, която се явява в началото, в края или на което и да е друго място, притежава наистина конструктивно значение.”

Търсенето на нови възможности довежда до метода на композиране с 12 последователно организирани тонове (според Шьонберг). Темперираната система разделя октавата на 12 равни полутона. Една хроматична гама се движи от до на първа до до на втора октава. Дванадесетотонната техника, наречена още додекафония, е основана върху отрицанието на ладовите връзки между тоновете. По този начин им се отнема каквато и да е тонална опора. Не съществува основен тон, нито акорд с функцията на тоника. Всеки тон е равнопоставен. Шонберг експериментира с хроматичната хармония, а година по-късно (1908) пише атонална музика. Публиката е шокирана от дисонанса в неговите „3 пиеси за пиано“, както и от песенния му цикъл „ Книгата на висящите градини“.

Шонберг развива учение по композиране с установени правила за използването на тоновете. Основният музикален образ в произведението трябва да се съдържа всички 12 тона, като всеки от тях може да се появи само един път. Разработва и контрапунктични техники.

Последователи и ученици на Шьонберг – Антон Веберн (1883-1945) и Албан Берг (1885-1935) започват да експериментират с новия метод на композиране (Наричат ги „Втората виенска школа“). Те прилагат строго логичното организиране и върху други елементи на музиката – напр. върху продължителността на тона (конструират „ритмични редове”). Музиката, написана по този начин, се означава като серийна музика.

• Арнолд Франц Валтер Шьонберг – романтик (в ранните му години), създател на додекафонията и атоналната музика; преподавател. Умира в Лос Анжелос. Автор на: струнния секстет „Просветлена нощ“ „Четвърти струнен квартет“, „Концерт за цигулка“, „Ода за Наполеон“, „Оцелелият от Варшава“, религиозна музика и други произведения.
• Антон Веберн – композитор, диригент. Автор на множество концерти за различни музикални инструменти – обой, пиано, кларинет и други.
• Албан Берг – един от най-значимите представители на течението. Автор на операта „Воцек“, оркестрови пиеси, „Концерт за цигулка“, посветен за рано починалата дъщеря на архитекта Валтер Гропиус и Алма Малер, сюитата „Симфонични пиеси от операта „Лулу“ и множество други творби.