Панчо Владигеров

40 години от кончината на Панчо Владигеров – един от най-известните и обичани български майстори на музикалното изкуство, с българо-еверейски произход, роден на 13.03.1899 г., в гр. Цюрих, Швейцария.

 

 От малък започва да учи пиано и да прави първите си композиционни опити. Брат му – близнак, учи цигулка. По-късно П. Владигеров постъпва в Музикалното училище в София като ученик на големия композитор Добри Христов. На 13 годишна възраст майка му го води във Виена,  където видни музиканти се изказват много ласкаво за таланта му. След това учи в Берлинската консерватория, която завършва с отличен успех, като през това време създава редица творби, най-известна от които е Концертът за пиано и оркестър № 1 (1918), с който печели Менделсонова премия.

П. Владигеров се утвърждава като отличен пианист, често свири сам или с брат си. Слуша музиката на Чайковски, Лист, Вагнер, усърдно изучава творчеството на Дебюсе, Скрябин, Глазунов…

 Под влияние на западния импресионизъм са творбите му „Легенда“ и 10 импресии за пиано. Постепенно влиянията се претопяват, личният му стил се обособява и все по-ярко определя своя дълбоко национален характер. Първата му творба, в която намира отражение българската народна песен, е Концерт за цигулка и оркестър (1921).

 От 1921 г. става известен в Европа, благодарение на Берлинската фирхармония, която изпълнява творбите му. Владигеров е сътрудник на театралния режисьор Макс Райнхард – пише музикални пиеси в продължение на 11 години. За неговите театри написва 9 пиеси.  По музика на Владигеров в „Дойчес театер“ в Берлин, са поставени спектаклите „Цезар и Клеопатра“, „Сънна игра“, „Юдит“, „Тебеширеният кръг“, „Много шум за нищо“ и други, а във виенския „Театер ин дер Йозефщат“ се играят „Венецианският търговец“ и „Юарец и Максимилиан“.

Всички произведения, които пише в Германия господства българската интонация, изявява се много странната имиционална природа на композитора – от проникновената лирика до пищната симфонизация на изпорзваните красиви песенни и танцови теми от народното творчество.

Нова крачка в творчеството на П. Владигеров е създаването на „Българска рапсодия“ (рапсодия „Вардар“) –  1922 г., написана в народен дух. В нея се използват и нови изразни средства. Расодията е едно от най-известните и изпълнявани български симфонични произведения. Първоначално е създадена за цигулка и пиано. Започва с кратко въведение, от което постепенно се зараждат интонациите на главната тема. Изпълнена е с тържествени призиви, характерни за химните. В основата на рапсодията е песента на Добри Христов – Едничък чуй се вик. 1927 г. авторът оркестрира рапсодията, в който вид тя също е широко известна.

/Чуете Панчо Владигеров – Рапсодия Вардар/

Следващите му творби са: 6 екзотични прелюдии за пиано, българска парафраза за пиано, българска сюита за симфоничен оркестър, втори концерт за пиано и др.

През 1932 година прочутият театрален режисьор Макс Райнхард напуска Германия, както много други немски интелектуалци. След години плодотворна  съвместна работа на сцената той кани Панчо Владигеров да го последва в Съединените американски щати. Панчо Владигеров отказва и се завръща в България.

Този факт е повод за редица хипотези – каква съдба би имала музиката на Владигеров, ако той бе заминал за Америка?

А каква би била българската музикална култура без Владигеров?

След концерт с творби на младия Панчо Владигеров в Париж, френската критика отбелязва: ”Какво знаем ние за българската музика? Нищо! И ще се изкушим да я смятаме за несъществуваща. Но ще е грешка, защото тя има най-малкото един Панчо Владигеров и той не е композитор за подценяване.”

Прозрението на вестник ”Л’Оризон” се потвърждава от по-нататъшната съдба на творчеството на Панчо Владигеров. Статистиката сочи, че неговите произведения са били дирижирани от близо 50 диригенти от цял свят.

През 1932 г. П. Владигеров е назаначен за професор в Музикалната академия. Композиторът участва в основаването на първото българско дружество на композиторите, наречено „Съвременна музика“ – заедно с Петко Стайнов, Любомир Пипков, Веселин Стоянов и други.

През 1938 г. в Софийската опера е изпълнена операта му „Цар Калоян“ върху исторически сюжет, която е голяма крачка напред в развитието на българската оперна музика. Операта е в три действия, либретото е по мотиви на „Солунският чудотворец“.

С Третия си концерт за пиано Владигеров спечелва международни конкурси в  Щутгард и Брюксел.

Първото истинско постижение в областта на симфонията в България е неговата Симфония № 1.

След 09.09.1944 г. създава:

– балета „Легенда за езерото“(1946),

– обработки на народни песни за пеене и пиано,

– Симфония № 2 Майска (1949), посветена на българската трудова младеж,

– тържествена увертюра;

– „Еврейска поема“ и други.

Творчеството на Панчо Владигеров е предимно инструментално. В по-голямата част от неговите произведения се проявяват реалистичното начало и дълбоката връзка с българското народно творчество. Характерните черти на Владигеровото трорчество са романтичното пресъздаване на действителността, темпераментът, емоционалността. Неговата народностна и достъпна музика е светла и оптимистична, разкрива красиви човешки чувства и преживявания, рисува ярки пейзажи от родната природа.

Той изпъква с дейността си като пианист, диригент и педагог. Удостоен е със званието „Народен артист“. Носител е на много български и чуждестранни награди, медали и ордени. Негови възпитаници са Милчо Левиев и Алексис Вайсенберг.

Българската музикална общественост се разделя с Панчо Владигеров, представител на така нареченото второ поколение български композитори,  на 08.09.1978 г.

Неговото семейство също е музикално – брат му е цигуларят Любен Владигеров, синът му – Александър Владигеров е пианист, а внуците му, живеещи във Виена, също са музиканти.

През есента на 2006 г. внукът на Маестрото – Панчо Владигеров-младши, учредява Фондация „Духовното наследство на Панчо Владигеров“. Нейната основна цел е да популяризира личността и творчеството на големия български композитор, пианист и педагог и неговото наследство.

Разпространението на Владигеровото творчество по света започва от началото на 20-те години на ХХ век, когато негови произведения се издават на ноти от виенското “Универсал едисион” и на грамофонни плочи от “Дойче грамофон” (Берлин) и се изпълняват многократно из цяла Европа и САЩ. Самият той е гостувал в десетки европейски държави като изпълнител на свои концерти за пиано и пиеси. Носител на наградата “Готфрид фон Хердер” на Виенския университет (1969 г.). На негово име се провежда национален и международен конкурс за пианисти и цигулари в гр. Шумен. Сценичната и симфоничната му музика е записана в 4 комплекта по 7 грамофонни плочи (“Балкантон”). Редица от произведенията му като Българска рапсодия “Вардар” стават емблематични за българската музика.

Списък на по-важните произведения на Панчо Владигеров:

Музикално-сценични творби:

“Цар Калоян”, оп. 30 ­ опера (1936 г., София).
“Легенда за езерото”, оп. 40 ­ балет (1946 г., пост. 1962 г., София).

За симфоничен оркестър:

Симфония №1, оп. 33 (1939 г.);
“Симфонична легенда”, оп. 8 (1919 г.);
Три импресии из оп. 9 (1920 г.);
Скандинавска сюита “Сънна игра”, оп. 13 (1924 г.);
Българска рапсодия “Вардар”, оп. 16 (1922 г., орк. 1928 г.);
Шест екзотични прелюдии, оп. 17;
“Българска сюита”, оп. 21 (1927 г.);
Седем симфонични български танца, оп. 23 (1931 г.);
Увертюра “Земя”, оп. 27 (1933 г.);
“Импровизация и токата” из оп. 36;
Увертюра “Девети септември”, оп. 45 (1949 г.);
Хоро-стакато (Динику-Владигеров) (1942 г.);
Първа и Втора сюита из балета “Легенда за езерото”, оп. 40 (1947 г., 1953 г.);
“Еврейска поема”, оп. 47 (1951 г.);
Драматична поема “Песен за мира”, оп. 52 (1956 г.);
Шест новелети из оп. 59 и оп. 60;
Сюита “Люлински импресии”, оп. 63 (1972 г.) и др.

Концерти за пиано и симфоничен оркестър:

Концерт №1 (1918 г.);
Концерт №2 (1930 г.);
Концерт №3 (1937 г.);
Концерт №4 (1953 г.);
Концерт № 5 (1963 г.).

За цигулка и оркестър:

Концерт №1, оп. 11 (1921 г.);
Концерт №2, оп. 61 (1968 г.);
Бурлеска, оп. 14 (1922 г.);
Българска рапсодия “Вардар”, оп. 16 (1922 г., транскр. 1951 г.) и др.

За струнен оркестър:

Симфония №2 “Майска”, оп. 44 (1949 г.).

За камерен оркестър:

Български песни и танци (1932 г.);
“Акварели” (1942 г.);
“Дивертименто” (1943 г.).

Авторски транскрипции на клавирни пиеси за симфоничен, камерен и струнен оркестър.

Камерна музика:

Соната за цигулка и пиано, оп. 1 (1914 г.);
Клавирно трио, оп. 4 (1916 г.);
Струнен квартет, оп. 34 (1940 г.).

За пиано: Над 100 пиеси, сред които:
Сонатина кончертанте, оп. 29 (1934 г.);

Циклите:
“Десет импресии”, оп. 9 (1920 г.);
Български песни и танци, оп. 25 (1932 г.);
Миниатюри “Шумен”, оп. 29 (1934 г.);
“Епизоди”, оп. 36 (1941 г.);
“Акварели”, оп. 37 (1942 г.);
“Картини”, оп. 46 (1950 г.);
Сюита от пет пиеси, оп. 51 (1954 г.);
Новелети, оп. 59 (1964 г.) и др.

За цигулка и пиано:

“Поема” и “В народен тон”, оп. 7 (1919 г.);
Българска рапсодия “Вардар”, оп. 16 (1922 г.);
Две български парафрази “Хоро” и “Ръченица”, оп. 18 (1925 г.) и др., над 30 авторски транскрипции на пиеси за пиано.

За две пиана: 14 авторски транскрипции на клавирни и оркестрови пиеси.

За други инструменти със съпровод на пиано: 38 авторски транскрипции на инструментални пиеси.

Концертни обработки на народни песни за глас и пиано (или оркестър): над 50.

Солови песни с пиано: 20.

Хорови песни с пиано или оркестър: 10.

Музика към постановки:

В “Дойчес театър” ­ Берлин, “Театър ин дер Йозефщат,­ Виена и Народен театър ­“Иван Вазов”, София.

Библиография

 

  1. Клостерман Е., Панчо Владигеров, Издателство „Музика“, София, 2000;
  2. Лазаров С., Панчо Владигеров и театърът, София, 1976;
  3. Минчев И., 120 бележити композитори, Издателство „Музика“, София, 1984;
  4. Сагаев Л., Книга за операта, ДИ „Музика“, София, 1976;
  5. http://www.ubc-bg.com/bg/composer/246 (Интернет сайт на СБК).

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *